Дали може човек да бъде уморен от живота на 30 години Незнам...Знам само, че всяка вечер заспивам с надеждата че утре няма да се събудя. Щом дойде утрото и видя усмихнатите личица на децата си, мисля каква егоистка сам била снощи. Ако не бях се събудила, кой щеше да им направи закуска сега... Усмихвам им се и заповядвам на дробовете си да дишат, защото така трябва. Синът ми отива на училище. Водя дъщеричката на ясла и поемам обратно към къщи. А там тишина... И в тази тишина-спомени, разпилени надежди и самота. Преди 8 години срещнах голямата любов. Всички казваха че сме живо доказателство за сродни души. Живяхме в София 5 незабравими години. Бях красива, влюбена и мила жена. Винаги сам казвала че любовта е това което виждаш за себе си в очите на любимия. Стана така че майка ми се разболя от рак. Всичко стана много бързо. След първата операция ни казаха че няма да живее и година. Бях на 25 години и всичко в мен беше надежда. Две седмици по-късно втора операция в друга клиника-казаха че ще живее 20 години поне...Огромна радост... Прибрах се в София и живота почна постаро му. Но тя ставаше все по зле. Последва нова епикриза-увредили са черният и дроб. Той започва да произвежда вода която отива в корема и чарвата. Те избутват всички органи нагоре... Щеше да живее до момента в който притиснат сърцето и и то спре. Прибрах се за да бъда до нея. Там-баща ми си тешеше мъката с друга жена а сестра ми реши че не е редно да си разбива психиката на 23 години като гледа майка си как умира. Взе си нещата и отиде да живее в приятеля си. Идваше всеки ден за половин час. Гледахме се двечките. Обещах и да не плача и за два месеца не пророних една сълза. Тя беше от тези хора, които е невъзможно да не обичаш. Все и казвах, че е ангел който случайно е паднал в този свят на жестокост и човешка злоба... Беше най-добрата ми приятелка. Никога не сгреши в един съвет който ми даде. Това изгражда неразрушимо доверие. Разказваше ми сънищата си-как тича по красиви поляни, как един така топъл глас я вика и как... Слушах я и исках да крещя ''-Моля те мила, моля те, не си отивай! Въздухът ми ще спре... Моят свят ще свърши... Къде да се топля от утре... Имам още да уча от теб...Как.....'' Но тя не искаше да чуе това...Затова и се усмихнах и казах''- Като толкова ти се тича по тези поляни, иди, стопли се на слънцето, говори с птиците и се смей от сърце. Бъди свободна'' Така продължиха дните ни. Тя гаснеше с всеки час. Галех косите и докато заспеше-тя много обичаше това. И сега ги чувствам между пръстите си и усещам как ухаят на пролет. Помоли ме да и купя нещата за голямото изпращане. Винаги е била доста пълничка а от болеста стана 53 килограма... Поиска красиво бельо каквото все си е мечтала да сложи...и панталон. Новата жилетка и чанта с които така и не излезе навън. В чантата да има червило, сенки и пудра-та нали е дамска чанта. И шарени чаршафи-не обичаше бели... Така аз смела тръгнах на пазар... докато съм жива ще помня този ден. Как продавачките ми обясняват кое е по качествено,а пък аз с една безумно тъпа усмивка клатя глава-как да кажа за какво купувам. Пазарът мина. Прибрах се. Баща ми каза да изчакам да се скрие в другата стая да не виждал нещата защото не издържал на болката. Качих ги високо в гардероба, та никой да не стресирват. Отидах да я видя-тя спеше. Седнах и дълго, дълго гледах без да виждам. И тогава разбрах...всичко в мен беше вече лед. Не чувствах топло ли е или студено...нищо. Много се мъчи през тези два месеца милата. На 10 април, когато влязах сутринта в стаята и веднага разбрах че е последният и ден. Обадих се на сестра ми ако иска да дойде. Баща ми беше с любовницата си. Целият ден казвах на майка, че е отишъл за лекарства. А тя се усмихна и каза'' - Аз знам къде е моето момиче.'' Отиде си в 8 часа вечерта... Очите и...прекрасни зелени очи. Така омайващи, така пленителни...как да ги затвориш... Няма я...И моят свят го няма...Silenceта бавно започна да навлиза в живота ми. В тези два месеца оставих веселото безгрижно момиче. Това което вярваше че всичко може да е истина и няма невъзможно чудо, в доброто у хората. Там останаха очите които се радваха на цъфналите пролетни дръвчета. Там остана уверената в женственноста си жена. Мечтателката, художничката, поетесата. Но никой не разбра това. Моята душевност не засегна нито живота на любимия, нито на сина ми. Минаха 5 години и много неща се случиха. Погребах още двамата ми дядовци, най добрия ми приятел, а автобус пръсна на хиляди парчета кучето ми... Но не се давах колкото и по тихо да ставаше край мен. Родих за втори път-момиченце. Кръстих я на майка ми...хубаво е да казвам името и отново. Свекърва ми до ден днешен не може да преглътне това... Но нали вече съм силна. Сменихме града за да ни помагат с децата и... Какво стана с голямата любов тогава...Вече сам много уморена. Благодаря на всеки който прочете писмото ми до края. Знам че живота ми съвсем не е най-голямата трагедия в света, но си е моята трагедия. Благодаря ти че отдели време да я чуеш и беше с мен. От три години не сам виждала приятелките си, те останаха в София. Никой не познавам в този град. От 3 години не сам била красива.Забравих какво е да си купиш нещо или да получиш подарък за празник. А голямата любов... почти не се прибира в къщи. И тази самота и тишина........
1 kacper198415 answered
It is clear that you are a strong woman once you have experienced this. Believe that the bad is behind you and the good is coming. Don't despair.