От авторката: благодаря на всички.. просто на повечето хора не им е проблем да са сред тълпа, не ги е страх и не им става лошо, не се паникьосват и общуването им е лесно, идва им от вътре.. аз съм като забила, дори преди в училище, сред съученици- нямам какво да кажа, треперя от вътре.. не мога да провеждам разговор с никой.. нямам социални умения.. то не може "просто говори".. сякаш на някой без книжка и знания да кажеш "просто карай".. и не съм отракана.. не мога да живея другаде сама.. откачам.. единственото безопасно място за мен е вкъщи.. и единствените хора с които не ми е лошо са родителите ми.. дали ще уча или ще работя то се иска да говориш, да можеш сам.. родителите са до време, а и никой не е вечен.. за да си пълноценен човек трябва да си нахакан, екстроверт, а аз не съм и не мога магически да стана.. интровертна съм и това е.. и ако беше само това- ок, но то това моето е екстремна срамежливост и прилошаване и ирационални страхове, че всички те зяпат лошо, подигравателно, осъдително, че ще те наранят.. гледаш да не поглеждаш никой в тълпа и изобщо сред хора, било то на улицата и където и да било.. знам, че тревожността предупреждава за опасност, така реаргира тялото, но специално тая фобия, както всички фобии е ирационален страх, без реална опасност за живота, но излезна ли навън всякаква логика и рационално мислене изчезват, всякакво мислене изчезва, само описаните синптоми, паниката, срама и страхът остават и сякаш съм никой.. тези дни уж ще почвам работа и то крупие, иска се само да посрещаш и изпращаш хората, главно работиш с някакви машини, ще има курс, ще ни обучат.. много съм се сдухала как ще ходя дотам и как ще се справям там.. айде, градът ни е малък, добре, че не е голям, ама искам догодина да уча.. как да стане тая работа с тея тълпи, липса на умения за общуване.. та аз нямам една приятелка.. то и да учиш после, за да имаш работа се искат връзки и нищо не е сигурно.. ама пак е по- голям шанс.. ще пробвам хапчетата и искам да питам колко време да се пият? съжалявам, че си изливам терзанията тук.. знам, че повечето хора няма да разберат.. само който го има знае какво е.. просто ми е супер зле.. всеки ден плач.. защото не виждам бъдеще и нормалност.. защото не знам какво е да живееш нормално, да излизаш без страх, да имаш приятелства, да се смееш, да разговаряш.. ходя на психолог, ама не съм и казала за това как ми е навън.. знае само за общуването.. а и само говорим за миналото.. не знам от кога и точно от какво се е получило.. ама и като цяло като бях по- общителна то беше рядко и кат съм била само с един човек, не в компания.. сега сигурно няма да мога да ходя при нея.. номер 10 ти завинаги ли се оправи? в смисъл след като спря хапчетата или си ги пиеш още? .. съжалявам за грешките, пиша от телефона.. за прочелите целия коментар благодаря за търпението
1 converseph answered
Yes, there is a cure. You need to consult a psychiatrist.